Често се убеждавам сама себе си, че го има...и тъкмо изпитам малко от това пълно щастие...и хоп, нещо мъничко или голямо разбива вярата ми в него...Минава време и пак се завърта колелото и лека-полека започва да се възвръща "зрънцето вяра"
...
и се чудя моето светоусещане ли е такова, аз ли съм сбърканата или хората, които са ме учили, че "много хубаво не е на хубаво" ...
Мразя ги, всички философии за баланса на Вселената..
и какво ако съм много хепи, после следват емоции с обратен заряд! И за какво да съм щастлива тогава?
Не може ли да се нося без емоции, апатично по права линия, без пикове, без спадове...ама това ще си бъде чиста проява на страх.
Не съм страхливка, може би мъничко
Апатия или пълно щастие?
Пълно щастие
Не искам да бъда страхлива
...
и да му се не види - много хубаво е на хубаво и винаги ще бъде!







